КАКВО ОЗНАЧАВА ДА ОБИЧАШ СЕБЕ СИ?
Narcissus, Caravaggio (1571-1610), Galleria Nazionale d'Arte Antica
Нарцисизмът е обвързаност към подправения облик, който си основал за себе си. Думата идва от гръцкия мит за младия Нарцис, който се влюбил в отражението си в повърхността на една река. Той бил толкоз замислен в облика си, че не помръдвал и починал там, втренчен в огледалния си лик.
Западната просвета постанова нарцисизма. Ние сме облъчвани от медиите да харесваме подправените облици на звездите и да сме захласнати от външния си тип (което от своя страна продава модата, продуктите за хубост, козметичните процедури и интервенции, фитнес салоните). Залага се на потребността да ни се възхищават по какъв начин изглеждаме, само че за жалост колкото повече старания поставяме да изградим облик за пред хората, толкоз повече се отдалечаваме от същинското си аз.
Свикнали сме във всички книги за самоусъвършенстване да чуваме фразата: “Трябва да обичаш себе си, преди да си кадърен да обичаш другите ”. Тя извънредно постоянно е подхвърляна от псевдоексперти и жадно попивана от наивната аудитория.
Определено това изтъркано изказване има потребност да бъде оценено и изследвано допълнително дълбочина. Какво в действителност означаваше думата обич в този подтекст? Романтична обич? Едва ли. Или духовна обич? Какво е нематериалност? И кои страни от характера си сме длъжни да обичаме? Фалшивият облик, който използваме пред света или същинското си аз, което крием, с всичките му дефекти? Как да обичаш себе си, откакто даже не се познаваш напълно? Това е като да се влюбиш в изцяло чужд и това безсмислено въодушевление да придобие смисъл.
Narcissus, Leonardo da Vinci
Аз-ът, който би трябвало да обичаме, с цел да се излекуваме, пораснем и променим, не е повърхностното подправено Аз. Да се влюбим единствено в облика си за пред хората е заблуждаващо и безспорно приключва несполучливо. Излекуването и порастването идва посредством обичането на същинската ни същина, тази която е изпълнена с дефекти и уязвима, тази която крием от останалите. В теологията това е греховната ни същина, която е допускала неточности и се е проваляла. В лечението се назовава ранено дете, което носи цялата болежка на живота.
Нужно е да разпознаем същинската си същина, с цел да оздравеем и пораснем. Добрата терапия би трябвало да поведе клиента под повърхността до вътрешността на душeвността, с цел да се свърже със мемоари от детството. Всички страсти и убеждения за останалите хора и живота, които имаме, идват от предишното.
Ако противоположното на любовта е омразата (някои настояват, че е безразличието), то тази ненавист е учредена на проекция. Ние имаме отрицателни усеща към хора, които имат негативните черти, които не харесваме у себе си. Следователно в случай че се науча да одобрявам тези отрицателни страни от личността си, ще ги приемем и у другите хора.
Негативните усеща към останалите може да са основани на транспорт (когато значими хора, участвали в живота ни, като родители, братя и сестри, са ни наранили в детството). Омразата към някого може и да е просто разследване от нечие неприятно отношение към нас или несъответственост в характерите. Със сигурност отрицателните усеща към някои хора са естествена защитна реакция, когато ни предизвикват безпокойствие.
Ако един възрастен е ядосан и ненавижда колегата си, в лечението се свързваме с детето в него, което е било ядосано и яростно на майка си и татко си. Колкото по-дълбоко влизаме, откриваме неверните убеждения свързани с Аз-а (децата са нарцистични в своето недоразвито мислене). Ако детето се усеща необичано, подценено или унизено от родителя, то упреква себе си и заключва: Нещо не е наред с мен, Не съм задоволително добър, Не заслужавам обич.
Така че нараненото его, с всички свои изкривени отрицателни убеждения, има потребност от обич, с цел да се излекува и да отприщи способността си да обича останалите. При лечението, несъзнателните неверни убеждения за личната персона са смекчени. Нараненото вътрешно дете е обгрижвано и защитавано. Но какво се има поради под обич? Има разнообразни типове обич като сантиментална, фамилна и духовна обич.
Нека първо изследваме страстите, които НЕ са обич. Има четири съществени отрицателни страсти, които имат друга степен на активност:
СТРАХЪТ може да се прояви като леко безпокойство, тревога, раздразнителност и безпокойствие до суматоха и смут. Страхът се отнася за бъдещето, обвързван е с сигурността и оцеляването и се задейства от мозъчната интензивност, когато сме изправени пред заплашителни обстановки. Страхът води началото си от главата, като умствен развой. Когато някой усеща хронична отмалялост, изключително в случай че усеща колегата си като опасност, е мъчно да изпитва обич. Той е защитителен и под напрежение от самото начало.
СКРЪБТА, олицетворяваща тъгата и тъгата, се изпитва като обвързвана със сърдечната област, и идва в отговор на загуба или непосрещнати прочувствени потребности. Скръбта, също като останалите страсти, има разнообразни равнища на прояви - от леко отчаяние до опустошителни прекарвания, когато сърцето ти е разрушено и когато си изцяло обезверен (изгубил вяра и мотивация за живот). Скръбта се усеща и като физическа болежка в сърцето поради нервите и хормоните, които се задействат точно в сърдечната област. Скръбта се съотнася към предишното, тя е копнежа по нещо, което си имал или желал, само че си изгубил или е свършило. Когато някой изпита загубата на обичания или някаква контузия, е потребно да изрази тъгата си с рев. Когато скръбта остане подтисната, индивидът губи връзката с вътрешната си болежка.
Ясно е, че е мъчно да изпитваш любов към самия себе си и към другите, когато си заровен в личната си хронична, подтискаща горест, която от време на време прераства в меланхолия. Но индивидът, който показва скръбта си със сълзи, ще излезе от процеса рафиниран и кадърен да обича още веднъж. Да почувстваш нечия вътрешна болежка е път към същинската обич.
СРАМЪТ е страст, която се изпитва в региона на стомаха. Произхожда от заложения механизъм за оцеляване да се разпознава положителното и неприятното, кое е потребно за здравето или го заплашва, в честен и физически смисъл. Ако ядем храна, която е развалена и може да ни навреди, ще почувстваме гадене и ще я изплюем. Ако създадем нещо погрешно, против нашите полезности, ще се почувстваме отговорни. Ако изправим държанието възприятието би трябвало да изчезне. Въпреки това някои деца се усещат отговорни, неприятни по отношение на себе си, а краткотрайната виновност се трансформира в непрекъснат позор - детето пораства и продължава да се усеща неприятен човек. Постоянният позор може да докара до всевъзможен тип стеснително и нездравословно държание като индивидът се самонаказва по тази причина, че е бил неприятен и незаслужил.
ГНЕВЪТ е страст, която се изпитва в региона на корема, ниско долу. Има за цел да провокира деяние, битка, в случай че оцеляването ти е застрашено. Гневът се демонстрира, когато се защитаваш от офанзива или засегнатост. Може да прерасне в подтик за възмездие и компенсация, в случай че оскърблението е в предишното.
Гневът също има разнообразни вариации от изтощение до неспокойствие, пренебрежение и пренебрежение, от заслепена ненавист до гневен яд. Подтиснатият яд се демонстрира като неприязън и отвращение. Във връзката, в случай че някой от двамата сътрудници изпитва отвращение, което не показва, то се трансформира в липса на подпомагане, прикрита неприязън и пасивна настъпателност.
Ако някой живее в положение на нескончаем яд, е мъчно за него да почувства обич и да смекчи възприятията си, тъй като постоянно е превъзбуден от хормони на експанзията.
Всички тези страсти са присъщи на индивида и служат на избрана цел. Но с цел да станеш любящ човек, би трябвало да овладееш тези страсти и да ги преобразуваш в положителна, духовна форма.
Страхът може да те води до вярата. Скръбта е пътят към възвишената обич, каквато е състраданието. Срамът се преодолява, когато започнеш да се чувстваш добър, а силата, която се отделя за гнева, може да стане мотиватор, есенция на вярата.
Необходимо е да почувствате вътрешната си болежка, всичката подтисната тъга за това, че не сте обичани задоволително, били сте измъчвани и сте изпитвали болежка през живота си. Усещането за горест води до емпатията - способността да споделяш непознатата болежка. Емпатията е път към разкаянието за това по какъв начин сме ранявали другите и желанието да не нараняваме още веднъж.
Състраданието е възприятие на дълбока угриженост, добрина, съпричастност и схващане. Състраданието е духовна обич - тя е безусловна и великодушна, не изисква реципрочност. Това е божията обич изразена у хората. Състраданието е тази лековита обич, от която вътрешното аз има потребност.
Когато се усещаме засрамени от себе си за минали неточности, започваме да се опасяваме от три съществени реакции от хората, в случай че схванат за прегрешенията ни - наказание и укоряване, което поражда позор, отменяне и спиране на взаимоотношенията и яд и ненавист.
Противоположното на тези реакции е неосъждането - да видиш положителното у човека; прошката (да извиниш без да наказваш); приемането вместо отхвърлянето и състраданието вместо гнева и омразата. Детето или възрастният, разяждани от позор могат да бъдат излекувани благодарение на тези начини.
Вътрешното аз има потребност от доброта, приемане и съчувствие. Как можем да подарим на себе си обич?
Хората са обществени същества и се научават по какъв начин да се отнасят към себе си съгласно това по какъв начин другите се отнасят към тях. Като възрастни в търсене на изцеление имаме потребност да почувстваме обич от останалите още веднъж, да се почувстваме признати, стойностни и да усетим състраданието на останалите през очите на любовта - посредством приемане, амнистия, доброта, почитание, вежливост и схващане.
Състрадателните хора са ни нужни по пътя към обичта към себе си.
Кои са тези обични хора? Твоята задача е да ги откриеш. И също по този начин ти да бъдеш този любящ човек, който ще помогне на другите да се излекуват.
Източник: lifelabs.psychologies
Изображение заглавно: Echo and Narcissus by John William Waterhouse, 1903
